Вината и Скръбта - има ли връзка между тях? -

Тези дни имах няколко въпроса за това, ако лекуваме Скръбта си, лекуваме ли в същото време и вината;

и всъщност кое е първопричината – Вината или Скръбта? И ако се измъчваме от двете, кое е най-добре да лекуваме първо. Ето моята позиция (тя е доста ясна по този въпрос):

Ние като човешки същества сме носители на

➤ първични емоции и на

➤ вторични емоции.

Първичните са тези, които са ни изконно заложени по природа. Те имат винаги продуктивна страна (тоест от тях има полза), нужни са ни и без връзка с тях, се откъсваме от себе си. Ще ги познаете по това, че можете да ги срещнете и при животните.

Това са емоции като страх, гняв, мъка, радост, наслада, любов…

Вторичните емоции се образуват само в следствие на социалната среда и на когнитивния (разумния) мозък.
“Негативните” от тях са продукт на травма, без тях можем да съществуваме и често те имат единствено деструктивен характер.

Типични примери са вина и срам.

Всяка такава вторична емоция се получава, защото в нас има нещо подтиснато, нещо неизразено, неполучена нужда, прекъсната връзка с вътрешната ни истина, ресурс и т.н.

Вината например няма никакъв продуктивен ефект върху нас. Често дори има обратното – свива ни, блокира ни, спира потока на това да достигнем до смислено решение при нужда. (Да не се бърка с осъзнаване на отговорност, което е много различно! Вината е състоянието на самобичуване и самоосъждане заради нещо, за което може да имаме отговорност, може и изобщо да нямаме.)

Защо идва тогава Вината?

За мен вината е просто класически пример за неизчувствана Скръб. Това, което виждаме като причина за нея на повърхността, е само поводът.

Отдолу имаме нещо, което е боляло толкова, че не сме знаели как да го изчувстваме. Било е страшно да чувстваме. И е по-лесно (или безопасно) тогава да излезем от чувстването и да отидем в главата:

и там това излиза като Вина, Самообвинение или Обвинение на някой друг.

Да въртим доводи как сме виновни, как друг е виновен е сигурен начин да се занимаваме ментално и да излезем от тялото и чувстването на това, което е.

Не го казвам, за да се осъждаме, че правим така.

Преодоляването на вината винаги е било голямо предизвикателство и за мен. Ако излезем от вината, означава често да се сблъскаме с простичкия факт, че…

боли.
се чувстваме безсилни.
животът не е изцяло под наш контрол.

Това са трудни емоции за усещане и преработване. И затова вместо да постоим с тях и ги чувстваме, ние отиваме в:

Ако бях направила еди как си, щеше да е еди как си…

Ако ти не беше направил еди-как си, щеше да е еди как си…

Още една храна за мозъка, с която запълваме дупка, която иначе не знаем какво да правим.

Това не е прост процес да превключим от едното на другото и имам пълно разбиране за всички нас, които познаваме болезненото състояние на вина. Не че то е лесно. Никак не е. Но нещо в нас вярва, че

докато се чувствам виновен, значи имам никакъв контрол.

Защото ако съм виновен, значи е зависело от мен.

А да чувстваме скръбта и болката си откровено, ни изважда от въпроса за контрола. Там сме просто ние и чувството. Не знаем имаме ли контрол, не знаем зависило ли е от нас, не знаем ще зависи ли следващия път. Там просто сме голи по душа пред истината за това, което е.

Плашещо е и затова често избираме иначе също болезненото състояние на вина, но което поне ни дава някакво (измамно) чувство на контрол.

Дълбоко вярвам, че в откровена и смела среща с нашата скръб, вината започва да се разтваря, омеква и отстлабва от само себе си. И не само го вярвам – изпитвам го върху себе си много осезаемо. Тогава, ако е нужно, тя може да премине в здравословно поемане на отговорност.

Така че да се върна на двата въпроса от началото:

➤ Определено смятам, че лекуването на скръбта в нас повлиява позитивно върху лекуването на вината.

➤ За мен първопричината е Скръбта, неизчувствана такава. И вероятно е по-смислено да се започне оттам. Разбира се, пътят на всеки човек е индивидуален, и ако ние усещаме, че нещо ни тегли повече към това да се заемем първо с Вината, вероятно това е има своя смисъл за нас. Може би за нашето същество за начало е по-безопасно и приемливо да тръгне натам. Да осъзнаваме това е супер. Но силно предполагам, че тръгнем ли натам, така или иначе пътят ще ни отведе към нуждата да изплачем и изчувстваме нещо мъчно.

Под вторичната емоция Вина има неадресирана първична такава и обикновено там е коренът.

Надявам се тази информация да ви е била полезна – за себе си или някой друг, който се върти в кръг на самообвинение или обвинение.

Под всичко това има нещо чисто, първично, истинско, невинно дори, което чака да му протегнем ръка