Наскоро с мъжа ми срещнахме на улицата негов познат и те се заговориха. Размениха няколко думи за бизнеса, след което мъжа ми попита:
– Как сте вкъщи, жена ти?
– Ами как, добре, търпим се… като навсякъде. – Отговори с широка усмивка господинът.
Силно провокирана от този отговор и това допълнение „като навсякъде“, попитах мъжа ми от колко време е женен неговият познат. След като мъжът ми ме увери, че е по-малко от година, аз настоях да знам от колко време са заедно с жена си. Оказа се, че са двойка от една година преди да се оженят. Това правеше общо две години заедно и те вече се „търпят“… Всъщност, това далеч не е първият случай, когато чувам подобно нещо. Питала съм не една своя приятелка и клиентка дали още обича и желае мъжа си. Обичайно ми отговарят с реплика достойна за неделна проповед в църквата:
– Нали знаеш, то след толкова години брак (съжителство) няма как да се желаем лудо… Остава взаимно уважение и приятелство… в най – добрия случай! Това ли е наистина най – доброто, на което сме способни? Какво тогава различава съпрузите ни от добрите приятели? Лъжата, че страстта и привличането са химия и отминават след първите години е нещо, в което просто вярваме по подразбиране.
Преди да поговорим защо това е лъжа, замислете се, какво се случва като цяло със страстта в живота ни – не само в любовта, а и във всичко други области? Страст може да има към работата ни, в отглеждането на децата ни, към хобито ни… Например, когато се родят децата ни, ние много им се радваме. Огледайте се и наблюдавайте – родителите на бебенца преливат от щастие, веднага ще го забележите. Те им се усмихват, закачат ги, толерантни са към плача и раздразнението им. Колкото по-голямо става детето обаче, толкова повече родителите го приемат за даденост – карат му се, изискват от него, изказват недоволство и разочарование, викат му. Като че ли детето на 5 години вече не ни радва, а ни носи само ядове и тревоги. Всички знаем каква е истината – човешката ни природа е такава, че бързо свикваме с хубавото, приемаме го за даденост и освен това сме склонни да се фокусираме само върху негативното. Така правим с всичко – децата, работата, партньора, хобито – просто губим интерес и намираме само кусури. Като цяло губим страстта и радостта и влизаме в коловоза на живота.
Все пак имаме причина да се стремим да живеем в коловоза. Тя датира от преди хилядолетия и е свързана с нашето оцеляване. При пещерния човек оцеляването е било единствена задача, висше благо и приоритет. Но ако един съвременен човек живее така, това означава, че живее на минимум от потенциала и щастието си. Как ще реагирате ако някой ви каже, че никога не напуска дома си, защото само там се чувства в безопасност? Ще му кажете, че има нужда от терапия, нали? И ще бъдете прави. Този човек най-вероятно ще оцелее, но ще вкуси ли от красотата на живота? Не! Повечето хора живеят точно така – физически напускат домовете си, но психически и емоционално никога не напускат своята зона на сигурност.
Но сигурност и режим на оцеляване от една страна и любов и страст от друга страна, са несъвместими понятия. Любовта и страстта изискват отдаване на друго човешко същество, а това не става без риск. Никой не може да обича истински, оставайки в зоната си на комфорт. Да, в зоната на комфорт може да има приятелство и уважение, но не и страст и любов. Когато обичаш истински, могат да те наранят, да те предадат, да те изоставят и това е огромен риск.
Когато се влюбим ставаме способни да рискуваме. Влюбването е хитър божествен механизъм, който изключва разума. Казват, че влюбеният оглупява и това е точно така – в добрия смисъл. Оглупяването ни позволява да рискуваме. Обичаме отвъд своите страхове и граници. Ако разумът оставаше включен, ние никога не бихме си позволили риска. Но влюбването преминава, защото човек е роден със свободна воля и трябва сам да реши какво е готов да направи за любовта. Разумът се включва отново. Тогава разбираме, че „страстта не се получава, а се генерира циклично и се раздава“ (Клариса Пинакола Естес). Разбират го обаче само малцина щастливци, повечето хора приемат за даденост, че страстта и любовта просто са си отишли и идва фазата на „търпенето“, на „приятелството и уважението“. Затова масово вярват в лъжата, че любовта е химия и отминава.
Когато влюбването премине трябва да се преборим с мощния подсъзнателен инстинкт да се върнем в коловоза, в стария начин на мислене, в режима на оцеляване. Това не е никак лесно! Фокусът върху негативното в партньора и последващото разочарование от това, че той не отговаря на идеала ни, малко по малко ни обсебват и ние забравяме какво ни е привлякло в него, защо сме се влюбили и какво ни е очаровало. А химията в тялото, хормоните и другите вещества, те просто следват командата на нашето съзнание. Едно разочаровано съзнание, един фокус върху това какви недостатъци притежава любимия, просто не могат да поддържат любовната химия. Хормоните на страстта се оттеглят, следвайки нашето разочарование.
Как тогава да задържим страстта?
Щом хормоните следват съзнанието при негативния фокус, значи могат да го последват и в позитивния. Всъщност точно така се случва и влюбването – първо съзнанието ни се впечатлява от другия и ние се чувстваме привлечени от негови качества, способности, излъчване. Дори когато не знаем точно какво ни кара да се влюбим и привличането идва от подсъзнанието, това пак е процес, свързан с психиката и с емоциите ни, а не с хормони и със самото тяло. Тялото се включва на следващ етап, когато получи команда, че някой ни е впечатлил. Химията на любовта, която учените са регистрирали, е само следствие на влюбването, а не причина за него.
Несъзнателния процес на влюбването може да се повтори съвсем съзнателно след периода на влюбването. Това става като запазим позитивния фокус върху партньора. Казват, че трябва да избираме мислите си както си избираме дрехи всяка сутрин. Всеки път, когато се събудим до любимия, наш е изборът дали ще бъдем благодарни, че го има в живота ни или ще преповтаряме намръщено какви качества му липсват, какво е пропуснал да направи и т.н.
Поддържането на страстта и химията на любовта във връзката изисква от нас ежедневно и съзнателно практикуване на:
- Благодарност, че имаме човек до себе си и то точно този.
- Преговаряне на всички прекрасни качества, които той притежава – най-сигурно е да си направим списък, който да допълваме и четем всеки ден.
- Да изкореним навика да го сравняваме с друг или с въображаем идеал.
- Да осъзнаем, че този партньор е най-точният за сегашното ни ниво на развитие, отразява най-точно нашите неосъзнати качества и предлага най-подходящите житейски уроци.
- Да спрем да приемаме за даденост това, което той прави за нас. В една връзка никой не е длъжен да прави нищо!
Автор: Ирина Вълчева-Кръстева