Запитвали ли сте се някога какво точно искате да постигнете с възпитателните методи, които прилагате? Повечето родители знаят много добре какво може и какво не може за техните деца и имат пакет от възпитателни методи, в които вярват, но малцина се запитват каква е целта на всичко това. Някои поддържат строгото възпитание – наказват, критикуват, други добавят по някой шамар. Трети имат либерални възгледи и дават голяма свобода на децата, а четвърти правят всичко вместо тях и ги обгрижват постоянно. Независимо какви са вашите виждания по въпроса, най-вероятно сте убедени, че така трябва! Но помислете – какво всъщност искате за децата си?
Напоследък все повече родители заявяват, че желаят децата им просто да са щастливи. Често обаче се оказва, че се изправят пред една съвсем различна от тяхната представа за щастие. В тази връзка си спомням един филм, в който 30- годишен мъж сподели с майка си и баща си, че ще се жени за домашната прислужница, ще напусне престижната си работа и с жена си ще обикалят света. Родителите му реагираха остро и започнаха да го разубеждават. Тогава той възкликна:
– Но нали казахте, че искате само да съм щастлив!
– Да, но в рамките на разумното… – отговори майка му.
Не винаги сме готови и толкова свободолюбиви да прегърнем идеята за щастие на децата ни. Пречат ни собствените ограничения, както и установените от векове общи възпитателни цели – детето да стане послушен и вписващ се член на обществото. До скоро щастието изобщо не е влизало в родителските планове.
Поколения наред децата са били пречупвани и принуждавани да приемат ценностите и желанията на родителите си. Така сме отгледани ние, нашите майки и бащи, нашите баби и дядовци и т.н. Не е имало информация за последствията върху децата от авторитарното налагане на родителско мнение. Информация има сега и едва децата, родени в 21ви век имат шанс за нов живот. Но факт, че старата традиция е много силна и ние сме като програмирани да искаме детето да ни слуша, да учи, да се храни добре, да не се цапа.., а на по-късен етап – да се ожени за подходящ (според нас!) партньор, да има добре платена работа и две деца. Можем да го постигнем – много хора са успели, но с цената на какво?
Дете, което никога не се противи, не се гневи, не се сърди и не отказва нищо на родителите си, е като връзка, в която никога няма спорове и дискусии на висок глас между партньорите. Тоест – това е бомба със закъснител! Такава ситуация на практика не е възможна – не е възможно двама човека, били те партньори или родител и дете, да имат винаги еднакви желания и предпочитания. Ако външно изглежда така, значи единият потиска истинските си желания. Това обаче не може да продължи вечно. Един ден проблемът се проявява в бурен пубертет, депресия, зависимости или физическа болест. Със сигурност сте чували родители на труден тийнейджър да проплакват:
– Какво му/й стана, беше толкова послушно дете, пълен отличник? Кой знае с какви се е събрал и те са му повлияли зле!
Събрал се е… с родителите си! Бурното тийнейджърство не идва от само себе си, нито външни фактори са достатъчни да го причинят. Това е проблем, който е тръгнал от ранно детство и е „избухнал“ в тийн години. Този вариант дори е по-добър, защото е форма на бунт, на лично мнение и на желания, които най-после могат да бъдат забелязани от едни осъзнати родители. По-лош вариант е пубертетът да премине тихо и детето направо да се превърне в един нещастен, болен или зависим – от хора или вещества- човек.
Какво точно се случва в ранното детство, което е толкова важно? Това са реакциите на детските желания и емоции. Ако никога не удовлетворяваме желанията или отказваме без обяснения и уважение към личността на детето, то в един момент спира да иска и да се държи… като себе си. Това не значи, че трябва да изпълним всички детски хрумвания, но значи, че трябва да се постараем да изпълним част от тях, а за останалите да дадем уважителен отказ на достъпен език. Има детски желания, за които можем сами да преосмислим гледната си точка, други, които можем да изпълним в друго време или по друг начин. Въпросът е да не забравяме, че пред нас стои личност. Нужно е да толерираме и изблика на емоции у децата – гняв, тъга, буйна радост. Те имат право на своя реакция и нашата роля е да насочваме и канализираме емоцията, а не да я унищожаваме в името на приличното поведение.
Понякога зад едно детско желание, което звучи като каприз, може да се крие съвсем друга нужда на детето. Ние трябва да я разпознаем. Например, зад прословутото детско желание за нови играчки, може да се крие нужда от емоционално внимание. „Купи ми нова играчка!“ може да значи „Поиграй си с мен, влез в моя свят! Все работиш, а като си при мен, само ме караш да ям или да уча!“
Докато са малки децата се бунтуват на отказите ни. Те плачат, тръшкат се, викат. Ако обаче „смажем“ и това поведение с критики или наказания, детето свиква с идеята, че е лошо, а желанията му са вредни, опасни или егоистични. Никое дете не иска да разочарова родителите си, затова просто спира да иска. На 10-12 години детето вече толкова е свикнало да е съгласно с мама и татко, че дори вече не знае какви са неговите желания.
Точно тези деца, когато пораснат и имат партньор, деца, работа, апартамент, пари, не могат да си обяснят откъде идва това ужасно усещане за празнота и неудовлетворение.
Възпитанието никак не е лесна работа и готови отговори няма. Всяко дете е личност и има своя индивидуалност. Важното е да не забравяме това, а че ще допускаме грешки, това е сигурно!
Знаете ли, че имам специална фейсбук страница за майки? Казва се Майчинство от Духа, разгледайте!
Ваша,
Ирина
