Нека поясня…
На пръв поглед ясно, логично, механично се съгласяваме, чували сме подобни неща стотици пъти.
Нека отидем малко по-надълбоко.
Ще го направим с едно много лично и уязвимо споделяне за моя живот.
Много от вас знаят, че по моя път навремето ме тласна (и продължава да мотивира) дълбокия ми копнеж по истинска любов, дълбока нужда да разбера любовта и всички начини, по които я спираме да присъства свободно в живота ни.
Оттогава изкопах тонове болки, блокажи, вярвания, с които да се защитавам от потенциална болка (макар че изобщо не ме защитаваха), неуверености, обети на душата си, които са стоели на пътя. Изкопах целия си конфликт с уязвимостта и видях колко много от това, което ме спира, е там. Стоплях, разтапях и пусках всичко това. По множество начини, винаги тогава, когато душата ме пращаше някъде и казваше: Ето сега от това имаш нужда! Винаги, когато Любовният ми живот беше в хаос, в болка, изкарващ на повърхността ново дълбоко убеждение, което ме държи надалеч.
Така помня първия път, когато някой (учителката ни по Мандала Танц) ми каза, че каналът ми на получаване на Любов е затворен, защото и този на ДАВАНЕ НА ЛЮБОВ е затворен. Че той е един и същ и няма как по единия да тече, а по другия не.
В онзи момент бях и ядосана, и в недоумение. Как така ще е затворен? Какви ги говори тази жена?
Та аз обичах.
Та аз им го показвах.
Те знаеха.
Та аз бях готова.
Как така затворен???
Отме ми не малко време да започна да разбирам колко истина има в това. Да започна да виждам по колко много начини крия в себе си най-красивото от чувствата си, изкарвайки навън драма, изискване, мрънкане, сълзи, напъвайки нещо да стане, вярвайки че това е показване и даване на Любов.
Отне ми време да почна да усещам със съществото си, че не Любов съм давала към другия, а симптомите на неудовлетворението от нейната липса.
А това неудовлетворение и това усещане за липса – тях съм си ги носела себе си. Не, не съм чакала човекът да ми ги покаже. Носела съм ги в съществото си от мъничко момиченце, което се е убедило, че някой го изоставя. И така от първите дни търсех доказателства, че и този мъж ще направи същото. Затова и от самото начало реакциите ми са били именно такива – породени от липсата, която просто нося със себе си.
В центъра на всичко това, дълбоката рана на моята връзка с Любовта – усещането, че моите грешки водят до това хората, които обичам, да си тръгват. Вярването, че с 1 грешка мога да разваля всичко. Че за да съм достойна за обичане, трябва да направя всичко перфектно. Няма значение какво е това перфектно – някакво, според моите си критерий, но да е такова. Иначе ще разберат, че имам дефект и в момента, в който той се покаже – човекът няма да иска да остане.
Това за съжаление е една много сериозна емоционална рана не само за мен, но и за много други хора, и най-вече ЖЕНИ. Знам, че много ог вас ще се разпознаят в тези думи и ще им се доплаче до дъното на душата им. От това, че нещо в нас може да вярва, че сме достойни за обичане само, когато не правим грешки, когато направим всичко съвършено. От това усещането е сякаш ходиш по въже. И само най-минимално накланяне на тежестта или залитане води до пропадане в пропастта.
Резултатът:
СТЯГАНЕ.
НАПРЕЖЕНИЕ.
ФОКУС ЕДИНСТВЕНО ВЪРХУ ЦЕЛТА, ВЪРХУ НЕДОПУСКАНЕТО НА ГРЕШКА.
А когато си зает основно с това как да навигираш, за да не допуснеш грешка, за да спечелиш Любовта (защото в основата си, ако просто си бъдеш неошлайфан, такъв какъвто си, ти не я заслужаваш) – тогава със абсолютна сигурност:
ЕНЕРГИЯТА НИ НЕ Е В ТОВА ПРОСТО ДА ОБИЧАМЕ.
И СВОБОДНО ДА ЛЕЕМ ЛЮБОВТА ОТ СЕБЕ СИ КЪМ ДРУГИЯ.
Потокът не тече към другия – той просто се върти в кръг около нас, занимати с това какво ние да направим, за да получим ние, за да спечелим любов ние, за да изглеждаме еди-какви си в чуждите очи.
Тази Любов не стига другия, колкото и първоначалната искра да се е родила от Любовта ни към него. Опитвайки се постоянно да си подсигурим неговата/ нейната любов, ние всъщност… Спираме да го обичаме. Или поне той спира да получава това усещане.
Преди 2 вечери това осъзнаване ме прасна буквално като мокър парцал, след като видях ясно нещо, което мислех, че съм освободила от живота си (та нали толкова съм работила по тези неща!):
При цялата ми работа с уязвимостта, при цялото ми осъзнаване на страха ми от грешка и къде в детството ми се корени, вярвайки че той е много по-утихнал, видях:
Аз някъде дълбоко продължавам да се питам какво да покажа от себе си, колко Любов и чувство да разкрия, как точно да го покажа, как ще изглежда това за другия.
Това не е показване на чувство и не е разкриване на Любов. Това е отново напрежението от ходенето по въже с огромна пропаст отдолу.
В тези моменти енергията ни не е към това какво да дам на този човек ЗАРАДИ НЕГО, какво сърцето ми копнее да сподели.
В тези случаи енергията отново е там, където се питаме Как да заслужа и спечеля Любов…
Разбрах, че в тези моменти аз все още не знам как естествено и автентично да давам Любов.
В тези моменти работата ни е да си простим.
Че не сме излекували всичко.
Че сме направили толкова много, но в нас още живее болка.
Че продължаваме, когато ни е най-важно, да действаме от тази болка.
Че в нас още живее едно малко наранено вътрешно дете.
То може би е по-разбрано, чуто и обичано от преди. Но част от него все още страда и търси внимание.
Започнах много да си говоря с него от онази вечер. (Напоследък не го бях правила.)
Говорих му много, как виждам и разбирам болката му.
Как разбирам защо си е направило всички тези изводи, че е направило грешка, че е било твърде много от нещо, и затова мама е спряла да го обича и го е оставила за близо година, когато е било само на 3, и е отишла в друг град.
Разказвам му, че то никога не е било причината – че мама никога не е спирала да го обича. Че не е тръгнала, защото то е направило нещо или защото не е искала да бъде с него. А че тя си е имала своите собствени причини и своя начин да мине през ситуацията (на повърхността – професионална специализация. В дълбочина може би не е била готова. Но не е било прието да го покаже и изрази. Междудругото – аз днес изразявам това усещане на Още не съм готова за деца и семейство под път и над път.)
Разказвам й през какво е минала мама и защо й е било нужно това, за да може да се върне и да го обича с цялото си същество (и така до днес).
Обливам го с Любов, за да знае то, че я заслужава, винаги.
Че винаги е било достатъчно такова, каквото е, и никога не е било твърде много от нещо.
Че аз съм тук, Винаги.
Да говорим с това мъниче, което е застинало в дадена болка в най-ранните си години, и я затова я преповтаря в живота си постоянно, да пращаме нежност, мека енергия и Любов към тази част от нас, е изключително лечебно и израз на дълбока грижа.
Ако чувстваш, че тази част кърви и при теб, или че има нещо друго, което твоето малко вътрешно дете не е успяло да отработи и е застинало в тази емоция:
Прости си.
Поговори си с него.
Не е нужно да е нещо сложно – просто 5 минути на ден, докато усетим успокоение и разтапяне на тази част.
Чувствай с него – и признай правото му да чувства това.
Танцувай страха.
Дай му да излезе от тялото ти.
За да поканиш това, което е отдолу.
А отдолу винаги има нещо.
Красиво.
Истинско.
Теб.
И Любовта, която чака да бъде Дадена.
За повече дискусия по тези теми, седмични видеа, възможност да задавате ваши въпроси – добре дошли в Любовната група за жени!
Ако още не си в групата, просто кликни върху името й и поискай членство.
Видео: За “прекомерното” даване в Любовта – част 1:
Отговор на ваш #въпрос:За прекомерното даване в Любовта:Защо сякаш колкото повече се раздавам в Любовта, толкова…
Публикувахте от Силвия Матеева в Петък, 18 септември 2020 г.
